За офицерите, които можеха да командват " След мен " !

Красимир УЗУНОВ
В. "Труд"
Агенция “Фокус”

“Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертване...” Така започва малката книжка “Съвети за строеви офицери” , издадена в Скопската общинска печатница през 1916 г. и станала далеч по-известна като “Помни Войната!” на подполковник Борис Дрангов. Неслучайно тази книжчица, с общо съдържание от 100 страници, се превръща в истински военен катехизис на Българската армия, на военното възпитание и обучение, и не на последно място - на преклонение пред България. В нея великият скопянин – бележит български офицер и възпитател, началник на Първата Скопска школа за запасни подпоручици през 1916-1917 г. и автор на първите книги, статии и брошури по военно възпитание и изграждане на командния кадър на Българската армия /Борис Дрангов е роден в Скопие на 3 март 1872 г./, успява да събере порива и стремежа на цяло едно поколение български генерали и офицери, израснали заедно със свободната българска държава, отдали живота си на идеала за нейното освобождение, утвърждаване и национално обединение.
Именно това поколение, постъпило във Военното училище, непосредствено след неговото създаване, изнася на плещите си Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Това поколение води победоносните български полкове по прашните фронтови пътища, разпънали на кръст полуострова. Именно то удивлява света с безпримерен героизъм в превземането на Одрин, в боевете при Лозенград, Люлебургас и Бунар хисар, при Булаир и десанта на Шаркьой, при Китка и Повиен, при Криволак и гара Удово, край Кубадин, Кочмар, Карапелит и езерото Туркоайа, в Завоя на река Черна , край бреговете на Дойран и по скалите на Мокра планина, Пелистер и Галичица...
Генерали, полковници, майори, капитани, поручици – като Владимир Вазов, Георги Вазов, Радко Димитриев, Стефан Тошев, Никола Генев, Климент Бояджиев, Георги Тодоров, Иван Колев, Петър Дървингов, Борис Дрангов, Коста Каварналиев, Владимир Серафимов, Георги Векилски, Никола Дренски и Христо Топракчиев... Хиляди и хиляди, знайни и незнайни, признати и отричани, известни и неизвестни, мъже на България, честно и почтено извървели пътя си в името на нейната сила и величие, в името на величието на българския дух. Командири и водачи, обединени НЕ от жаждата за слава и стремежа за военни отличия, а от искрената вяра в правотата на делото, за което воюват, от любовта и преклонението си пред родината.

Всъщност това е и най-отличителното качество, което от разстоянието на времето, изравнява личностните различия, индивидуалните предимства и особености и ги нарежда един до друг във все още несъздадения пантеон на българската военна слава.

Жестоките игри на политиката, превратностите на европейската и световната история, в продължение на десетилетия -

• ни налагаха чувството за вината на победения,
  
• караха ни да се прекланяме пред чужди имена и символи,
  
• да равняваме собствените си представи за това как трябва да изглеждат офицерите ни по чужди мерки и критерии.
  
• Деляхме офицерите си на “царски” и “републикански”,
• с половин уста признавахме победите си,
  
• брояхме до седем” на тържествените зари и проверки, без да обясним на децата си, че това са седемте избрани победи на Българската армия. Само 7 от с т о т и ц и !!!
  
• Под сурдинка обяснявахме, че без да сме спечелили война, с изключение на Сръбско-българската, ние нямаме загубено сражение, че наше знаме в чужд военен музей няма, че напротив в хранилищата на Военния музей в София, дремят десетки сръбски, турски, руски и незнайно какви още знамена.
  
• Отчуждихме синовете си от армията, плашихме ги с нея, измисляхме комисии и причини, за да могат да не служат тогава, когато службата бе две години и сега, когато е броени месеци.Брояхме времето, прекарано в казармите за загубено, без да си даваме сметка, че именно това е времето, което се създават мъжете, когато се изграждат характерите.
  

Повече и по-малко демократични строеве, партии и лидери, се пришиваха върху и без това изкърпените униформи, поставяха ново начало, стремяха се да се увековечат, флиртуваха или разпореждаха, без да си дават сметка, че и България и армията й е една, че военна служба не е път към заслуги и лека бъдеща политическа кариера, а просто труд, за който в “Помни войната” Дрангов ще напише “работи спокойно, отчетливо, разумно и толкова по-спокойно, колкото опасността е по-близо”.
И още

“Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.”
Затова няма и не трябва да се търси разлика между безименния поручик, оцелял с ротата си под барабанния огън над окопите на Солунския фронт през 1916 г. и старши лейтенанта, превел момчетата си невредими през засадата на пътя към Кербала.
Затова няма разлика между офицерите, служили в армията през 30-те и 60-те години на миналия век. Време без войни и без предизвикателства. Офицери на една България, разделени от политически предпочитания и господстващи в момента политически настроения.

Всъщност, разликата между тези, които могат да умрат за това, за което говорят и служат и тези, които търсят бързата кариера по йерархическата стълбица е в умението да кажат “след мен!”, вместо да вдигнат атаката с командата “Напред!”. Тогава командирът не се крие зад гърба на войниците си, а върви пред тях. Тогава се ражда легендата.Тогава започва магията и окриляването.Тогава идва времето за подвизи...
Тогава ... на брега на слънчевото Дойранско езеро се сещаме за смъртно ранения полковник Коста Каварналиев, удържал позицията си в продължение на седем дни с три хиляди войници срещу повече от 42 000 неприятели, отпратил адютанта си с думите :”Поручик Дуров, тръгни по пътя към София и дори да срещнеш само един български войник, прати ми го, за да го туря в боя”...
Тогава се сещаме за капитан Никола Константинов, доцент по математика в Софийския университет, повел войниците си от 17 Доростолски полк в ръкопашен бой и загинал в контраатаката на Кала тепе край Дойран през септември 1918 г.
Тогава си спомняме за поручик Любен Кузупов, пренесъл през цяла Македония полковото знаме, за да го предаде в казармите на 6 пехотен полк в София ,за да не го падне в ръцете на съглашенците.

Сещаме се за стиховете на най-нежния поет подпоручик Димчо Дебелянов и изгорелите от слънцето треви на Демир хисар, за капитан Димитър Списаревски, превърнал се в звезда в нощното небе над София, за разказите на Йовков “Земляци” и “Белия ескадрон”, за командирите на македоно-одринското опълчение, приели сабята и каптулацията на 15 000 корпус на Явер паша, край Девин, за атаките на Булаир и Чаталджа, Криволак и Тутракан...
Спомняме си лудата атака при Мека црев на ротмистър Бендерев срещу Дунавската сръбска дивизия с разветите знамена, полковата музика и “Шуми Марица!”...
Спомняме си драгуните на генерал Иван Колев в страшната им жътва в златните жита на Добруджа...

Благословена е тази България, в която поетите, писателите и математиците й стават офицери, когато тя ги повика!

“ ....За да живее, България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни, поцепени нравствени кастрати. За да побеждава, българското войнство трябва да се води и въодушевява от възвишени характери, а не от безмълвни и раболепни самопоклонници. Ново вино не се налива в стари мехове.” Ще напише през 1913 г. Дрангов в статията си “Военни въпроси”.

След тази статия и съдебните дела, водени срещу него от началник щаба на войската генерал Никола Фичев, българските офицери получават правото да подписват статии със собствените си имена. Право, което те имат и до днес. Но сега повече от всякога, те се нуждаят от правото да ги оставим да приличат на себе си, да не ги заставяме да изпълняват чужди команди, да не им натрапваме механичното повторение на чуждия опит.

Само на една ръка разстояние в паметта ни се крият чудеса, подвизи и примери, които трудно могат да бъдат открити в чужда история, които трудно могат да бъдат повторени и изживени.

Нужно е ние само да повярваме в себе си, да дадем воля на сърцето си, да намерим пътя, който ще ни превърне в част от редиците, извървели трудния хилядолетен път на България.

Просто тези, които вървят преди нас и тези, които идват след нас не трябва да се срамуват.



На снимката:
Паметникът на полк. Коста Каварналиев
Построен е през 1916 г. от 9-а дивизия паметник в чест на полковник Коста Каварналиев, геройски загинал край брега на Дойранското езеро през 1913 г. в сражение срещу гърците. Издигнат на малък хълм край шосето за Валандово, седемметровият паметник е взривен след 1945 г.

Мюнхен , (Munich)

тази статия я пускам, с цел да пробудя интерес във вас към близкото минало....

Първо - препоръчвам, който не е чувал за убийството на израелския атлетичен отбор, който бил избит в Мюнхен по време на летните Олимпийски игри 1972 -- да гледа филма на Стивън Спилбърг – „Мюнхен” от 2005
това е филм, придържащ се ИЗЦЯЛО към истината


няма да пусна Trailer на филма, защото не ми харесва ;)
(съжелявам, обаче не мога да заместя думата "Trailer" с българска.Мислих си за "малко филмче за големия филм", обаче ми звучи глупаво, смешно и наивно)
толкова за филма, следват ФАКТИТЕ :
........................................



това е логото на Олимпийските игри от 1972...



ЕТо и документален филм за събитията

(в няколко части е )

ето още един



..............

важна е историята


На 5 септември 1972 г., по време на ХХ летни олимпийски игри в Мюнхен, палестински терористи от организацията "Черният септември" нападат олимпийското село и взимат за заложници част от израелската делегация. В 4,25 ч през нощта палестинските екстремисти атакуват къщата с израелците на "Конолщрасе" 31 и задържат 11 спортисти за свои заложници. Още при щурма палестинците убиват единия от израелците, тежкоатлет, който се опитал да се съпротивлява. По-късно тялото му е изхвърлено през прозореца. Исканията на терористите са освобождаването на палестински затворници от израелски затвори. Властите опитват няколко акции, но без успех. Една от тях се проваля, след като таен тв екип от ГДР предава пряко по телевизията. Трагичната епопея завършва на летището в Мюнхен. Терористите от "Черният септември" пристигат с осигурените им след преговори хеликоптери заедно със заложниците си. Те обаче веднага разбират, че са попаднали в капан. Спецгрупата на германската полиция открива огън и убива лидера на екстремистите заедно с няколко негови съмишленици. Като разбират, че няма да се измъкнат живи, останалите застрелват всички заложници и германските пилоти и взривяват хеликоптера. По време на акцията загиват няколко полицаи, но трима терористи са пленени. Израел взима решение да отмъсти и накаже всички изпълнители и организатори на тази касапница. В резултат на което през следващите 6 г. са избити всички терористи от "Черният септември", които имат нещо общо с кървавата баня в Мюнхен.



Голда Майер (Майерсон, Меир) става първата жена, заемаща длъжността министър-председател на Израел. Преди това от 1966 г. до 1968 г. е генерален секретар на Социалдемократическата партия на Израел.

ето какво каза по въпроса и енциклопедията

“Ал Фатах” е фракцията на покойния палестински президент Ясер Арафат и на сегашния Махмуд Абас. Тя от години действа за създаването на палестинска държава, но напоследък бе обект на атаки заради обвинения в корупция и заради разрива между “старата гвардия” и новите лидери, устремени към властта. “Ал Фатах” е обвързана с мирните преговори с Израел за създаване на палестинска държава на Западния бряг на р. Йордан, ивицата Газа и Източен Ерусалим. По време на интифадата много командири от “Ал Фатах” се присъединиха към въоръжената борба с Израел. Листата с 45-те кандидати на групировката в изборите беше оглавена от харизматичния Маруан Баргути, обвиняван от Израел, че е участвал в планиране на въоръжени акции.
“Хамас” се разшифрова като Ислямско движение за съпротива. Създадено е в края на 80-те години като отзвук от мирните споразумения от Осло, срещу които се обявяват по-радикалните бойци от ООП. В програмата му е записана като точка целта да се разруши израелската държава. “Хамас” саботира парламентарните избори през 1996 г. Движението се смята за отговорно за около 60 самоубийствени атентата по време на интифадата и е категоризирано като терористично на Запад. Предизборният лозунг, с който спечели палестинците, беше “Промяна и реформа”.

за циганите

Произход и история на циганите в България (източник)

Според някои хипотези, циганите произхождат от най-низшите индийски касти (рома, пара) и от различни малки племена и номадски групи от същия регион. От 5-6 век техните племена напускат родните си места, насочват се на запад и продължават да скитат из Пакистан, Афганистан и Персия още няколко века. Едно от предположенията за причините за тяхното разселване е свързано с нашествията на белите хуни (евталитите) от Средна Азия през 5-6 век и падането на Гуптската династия. Други автори свързват преселенията им с арабските нашествия през 7-8 век. Според повечето лингвисти след 6 век започва и обособяването на циганския език, изпитал влиянието на редица други — персийски, арменски, гръцки. В Персия цигани за пръв път идват през 224 – 241 година сл. Хр., търсейки работа в двора на шах Ардашир І Папак. На територията на днешен Иран те се разделят на два основни диалектни клона — бен и пхен (според собствената им дума за сестра). Носителите на бен-диалектите остават в Средния Изток, а останалите поемат на запад и на север, при което се обособяват редица нови диалекти.

През 661 година в рамките на Арабската империя са отведени множество индийци (зоти) в Месопотамия. През 670 и около 710 халифите Муавия І и Уалид І разселват зоти от Басра и Месопотамия като цяло в Антиохия. През 820 година зотите създават своя независима държава на територията на Месопотамия, което води до четиринайсет-годишен конфликт с Арабската империя, приключила с победа за арабите. Зотите се заселват в пограничния град Айнзабра, през 855 година при битката край Айнзабра арабите търпят поражение от гърците. В плен във Византия са отведени множество зоти.

Към 8 век циганите навлизат в азиатските владения на Византийската империя, а към 10 век те вече са в Египет и Северна Африка. Дошли в Египет, циганите се смесват със скитащи коптски племена, възприемат от тях старохристиянските догми и усвояват умението да гадаят и да предсказват бъдещето. И до днес едно от названията на циганите на Балканите (в Република Македония и някои райони на България) е „гюпци“ (египтяни). Английската дума gypsies също предполага египетския път на циганите (от Egyptians «египтянини») (Същото важи за испанската дума за циганин „gitano“ и др.). От Египет, през Егейските острови и Гърция, през 11 век циганите попадат в Европа, а през 14 век вече скитат из повечето европейски страни.

Съдбата им в техните приемни родини не е лека: известно е, че в повечето страни с циганско присъствие както основното население, така и циганските малцинства поддържат съзнателна изолация едни от други в много области от своя живот. Често дистанцията се превръща в дискриминация.

В България има група на турски цигани, която по антропологическите си черти напомня по-скоро дравидски тип, отколкото индоевропейски. Съхранилата се групова организация повтаря и консервира характерни черти на индийската каста. Характеристиките на циганската група отговарят напълно на чертите на подразделенията на кастите – индийските джати.

Настанали се масово на Балканите през ХIII - ХIV в., през ХІХ в. те са вече отколешни съжители на разнородното население, обитаващо европейската част на Османската империя, и въпреки това продължават да заемат най-ниските стъпала на социалната йерархия - и властите, и отделните конфесионални и етнически групи приемат с недоверие циганите. Социалният им статус не зависи от това дали са уседнали или чергари, дали са християни или мюсюлмани.

Причините за това положение на циганите могат да се търсят най-вече в непоследователното им религиозно поведение и еклектичната им култура. Изключително адаптивни, те бързо усвояват езика и някои религиозни ритуали на заобикалящите ги етнически групи, като показват определено предпочитание към религията на доминиращите. Предимно християни до завладяването на полуострова от османците, те скоро приемат религията на завоевателя и през ХІХ в. броят на циганите мюсюлмани значително надхвърля този на християните.

Фактът, че културата им е безписмена, винаги поставя циганите в неравностойно положение спрямо големите конфесионални и етнически общности в рамките на Османската империя. Практикуваната от тях религия остава в сферата на ритуала и няма връзка с по-високи теологични пластове. В циганската религиозно-обредна система спокойно съжителстват мюсюлмански и християнски празници, но представите им за добро и зло идват не толкова от свещените книги, колкото от собствени пред монотеистични митологични и религиозни конструкции. Всичко това е повод за постоянно пренебрежение и санкции от страна на двете големи монотеистични религии, християнството и исляма.

Тези особености на циганската култура определят и уникалното положение на групата в социалната структура на Османската империя. Независимо коя религия изповядват - християнството или исляма, циганите плащат определения от шериата данък на неверниците - джизие. Циганите мюсюлмани нямат право да стават мюсюлмански духовници, нито да служат като воини в армията на султана. Нерядко в данъчните регистри те се записват с пояснението “циганин, който се нарича мюсюлманин”. В отделни случаи, когато някой циганин мюсюлманин пледира пред кадията срещу заплащането на джизие, той е принуден да доказва, че редовно изпълнява предписанията на исляма и че няма нищо общо с другите цигани. Въпреки обичайната практика постъпленията от джизието да се използват за нуждите на армията, в повечето случаи сумите, събрани от циганите, се предоставят на отделни джамии и имарети.Със същото недоверие към циганите се отнася и православната църква. Още от предосманско време тя ревниво брани паството си от досега с циганите. В послание на патриарх Атанасий І (1289-1293; 1303-1309) на вярващите се препоръчва да избягват циганите, които имат дяволски умения и предразполагат хората към извършване на грехове. В някои от номоканоните пък изрично е записано, че “цигани срещу цигани свидетелствуват, но не и срещу други”. Утвърдено чрез законите от политическите и религиозните власти и наложено в практиката, това отношение до голяма степен предопределя образа, който другите - било българи, било турци, било гърци, било евреи, си създават за това население.

Според най-разпространената версия, в България циганите идват през 11-12 век през Византия. Някои автори обаче (Найден Шейтанов, Елена Марушиакова и Веселин Попов) приемат, че в началото на 9 век в Тракия са се заселили „атцингани“ заедно с павликяните от Мала Азия.

Цигански общности В България циганските общности се делят на различни групи и подгрупи, различаващи се предимно по говоримия от тях диалект и традиционен мъжки занаят. Основните групи са значително обособени една от друга (макар че след 1989 г., особено с навлизането на протестантските деноминации, се наблюдава отваряне и екзогамни бракове - предимно в големите градски махали). Подгрупите обаче не са така ясно диференцирани и е възможно да бъдат променине в хода на индивидуалния жизнен цикъл в зависимост от смяната на занаята или района на местоживеене. Между различните субгрупи в дадено селище обикновено има някаква йерархия (която в дргуо селище може да изглежда в точно противоположен ред), но не съществува ясна йерархия на национално ниво. (Пампоров, 2004)

Циганските групи имат консервативен характер. В големите многочислени уседнали цигански общности границите между групите са отсъпили място на цялостно циганско самосъзнание. В тези нововъзникнали общности част от предишните норми на живот и поведение са отпаднали, напр. „мешарето”, „купуване на булката” и др., други обаче продължават да съществуват: ендогамия, чистота на кръвта, ранна женитба под влияние на родителите, девственост на булката и др. (Пашова, 2004).

Етнически групи

Влашки

Те са преминали на север на територията на Влашко от ХIV век насам и завърнали се в България след освобождаването им от робството през 1854 – 1857 г.; не влашки цигани – групи, останали в България още в периода на тяхното пристигане тук. Циганите в Североизточна България могат да бъдат разделени на две основни групи: първата е на отседнали цигани, които от своя страна се делят на две подгрупи според религията си (мюсюлмани и християни), с вътрешни подразделения съобразно професионалната им специфика и втората – чергари, разделени по същия принцип на мюсюлмани и християни и съответно според професията им.

Лударите (или Рудари) се самоидентифицират като „власи“ или „румънски цигани“. Говорят диалект на румънския език. Според поминъка си те се делят на няколко подгрупи - в едната са урсарите (мечкари) и маймунарите, а в другата - лингурари (копанарите), които правят дървени лъжици (от където идва и името им: лингура (рум.) - лъжица) и копанки. До скоро урсарите обикаляха страната - предимно през топлия сезон - но в момента са останали само 2 семейства които практикуват мечкадарство, тъй като мечките им бяха откупени и интернирани в резерват “Белица” от природозащитната организация “Четири лапи”

Калдерашя

Калдерашите са известни още като “сръбски” или “унгарски” цигани, „келдерари“, „калгараши“, „кардараши“ и “върбани”. Традиционната религиозна принадлежност на калдерашите в България е Източното православие, докато в Западна Европа и Северна Америка са католици. Името на тази циганска субгрупа произлиза от румънското “caldera” - котел. Значителна част от тях идват в България в периода между Първата и Втората световни войни от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Биват заставени да уседнат през 1958 г. с постановление №258 на Министерския съвет, но реално продължават да чергарстват до 1975-76 г. Държат на строго групово обособяване, строго ендогамни, спазват старите цигански норми и правила на поведение. Поради спецификата на своя занаят - котларство и бакърджийство, те не образуват свои махали (макар че в последните 10 години подобни процеси се наблюдават във Варненско и Пловдивско) и живеят разпръснато предимно по села и малки градове. Калдерашите са субгрупата с най-много “барвале” - големци, богати хора от циганските общности в страната. Известни са с това, че характерната професия при младите момичета е джебчийството, а при по-възрастните жени - хиромантията (врачуването на ръка). Специфичен потестарен орган за разрешаване на вътрешните конфликти между отелните членове и родове при калдерашите е т.нар. мешере (познато в Западна Европа като “kris”) - своеобразен трибунал ad hoc, характерен както за някои райони в Индия (т.нар. панчаят), така и за отделни селища в Източна Турция - от където вероятно произлиза и самата дума “мешере” (Пампоров 2002).

Йерлии

Като най-многочислена квалификация е посочена междугруповата общност на т. нар. „йерлии” (Марушиакова, Попов, 1993). Йерлии идва вероятно от турски (yerli - роден, местен). Разглеждат себе си „с висок морал и модерен манталитет” в сравнение с други цигански групи. Най-големите и приблизително равни по численост са даскане рома („български цигани“) и хорахане рома („турски цигани“).

Хорохане-ром? са може би най-многобройните роми в България, но при голяма част от тях от десетилетия се наблюдава силен процес на турчеене, поради което те предпочитат да декларират себе си като турци и да използват турски език. Въпреки този процес съществуват и добре запазени разклонения на хорохане-рома като дръндари, къткаджии и др., които пазят своето самосъзнание и език.

Дасикане-рома са по-малобройни, но сред тях процесите на българизиране са далеч по-слаби. Съществуват добре запазени разклонения на дасикане-рома, напр. т.нар. влахички цигани, бургуджии, които ясно демонстрират ромската си принадлежност и наричат себе си “парпул-рома” - “истински цигани”.

Дасикане рома са православни християни в по-ново време се наблюдава тенденция към протестантството, а хорохане рома са мюсюлмани. Вероятно по време на османското робство възникват и другите две наименования дасикане: в някои цигански диалекти “дас” означава роб, оттам дасикане за робското положение на християните в османската империя. Йерархично тези две групи се делят според занаяти или диалектни особености на езика, като напр. живеещите главно по селата бургуджии, музиканти, кошничари, калайджии, джамбази и други (Пашова, 2004).

Други

Калдерашите са познати като „сръбски цигани“. Те са една от най-малобройните общности в България, но са най-разпространената в Западна Европа и Северна Америка. Сред тях има най-малко образовани, живеят на кланове. Джебчийството е чест занаят за жените от тази общност.

Днес страните с най-голямо циганско население са Румъния, България, Унгария, САЩ, Сърбия и Словакия. Общият им брой по света се оценява между 5 и 10 милиона души, като цифрата непрекъснато расте.